Православното пастирство и социалните грижи – пресечна точка на симфонията между Църква и държава

Доклад пред Международната конференция „Църквата и социалната дейност“, София, 2002 г.

ПРОТОЙЕРЕЙ НИКОЛАЙ ГЕОРГИЕВ

Ще се върна първо към една позабравена дума и към един позабравен израз: думата е душегрижие, а изразът – православно пастирско душегрижие.

Социалната дейност на Църквата е именно душегрижовна дейност, затова в моето изказване бих искал да представя православното пастирство и социалната грижа като фокус на симфонията между църквата и държавата.

Отношението Църква – държава

Що е Църквата? Това е съобществото от вярващи в Иисус Христос – Син Божи и човешки душеспасител. Църквата е още единство от общи тайнства и обща благодатна йерархия.

Какво е държавата? Това е група от хора, които са обединени от идеята да живеят заедно, да се защитават заедно, да оцеляват и да се развиват заедно.

Държавата и Църквата имат различен ред и различни закони и макар че държавата включва в себе си Църквата, то е погрешно да се приема, че Църквата функционира по правилата на държавния организъм. Оттук е произлязъл и онзи древен въпрос: кога свещениците ще станат престъпници? Отговорът е прост: когато гражданските закони започнат да противоречат на божествените; когато държавната власт реши, че стои над правото на Господа.

Социалната ангажираност като вътрешно присъща на Църквата

Ако държавата не пречи на Църквата, ако на Църквата й бъде позволено да съществува и да се развива спокойно, то Църквата ще открие едно безкрайно поле за социална дейност, за социална грижа. Социалната ангажираност е органически присъща на Църквата, тя е основна част от църковното естество. Още от Христос социалната грижа в църквата се утвърждава като инструмент за изграждане на пълноценен живот във вярата. За всеки християнин първият социален акт е именно въцърковяването, навлизането във вярата и в църковната благодат.

Светата литургия е най-висшият акт на социализиране, защото общението с вярата, общението с Христос, създава от различните хора братя, свързва ги в единство и ги превръща в истински социум. Когато влязат в църковното тяло, когато станат част от безкрайния кръговрат на благодатта, хората едва тогава стават способни на социално общение, на съвместно и взаимно отношение един към друг.

Социалната задача на Църквата е да се грижи за човешката душа, да я пази и направлява. Църквата обаче полага грижи и за плътта, тя е готова да се труди за изцерението на болките и за силата на човешкото тяло, защото е казано от Христос, че в телата Светият дух изгражда своя храм.

Какво прави държавата, щом стане въпрос за социална грижа? Държавата отпуска пари или други материални ресурси, но за душата държавата не дава и не би могла да даде нищо.

Църквата се грижи за човешката душа и за човешкото тяло, докато държавата се занимава само с последното.

Разбирането за социален живот в Църквата и държавата

Според мен разбирането за социален живот в църковния и в светския аспект е коренно противоположно. В полето на социалната дейност държавата и Църквата би трябвало да са в хармония, да създават една обща симфония на социалната благодат, но вместо това реалността е съвсем друга. Единствената допирна точица между държава и Църква в социален план е именно грижата за плътта, грижата за материалното и извъндуховното. Да се нахранят бедните, да се облекат голите и да се утешат страдащите – държавата е готова да върши тези неща, защото има закони и социални статистики, а Църквата ги върши, защото това е волята Христова. Църквата цели душеспасение, тя проповядва пастирското начало, което да отведе душите до Бога, докато държавата цели достигането на определени социално-статистически показатели. В държавата има министерство на здравето, както има и министерство на отбраната, държавата се грижи за населението като го дели на проценти, социални групи, етнически групи и групи с различно вероизповедание. Църквата обаче се стреми към личността, към човешката душа, която е безсмъртна и неповторима у всеки. Църквата не дели хората, тя се труди да стопи различията между тях и да слее благодатта в душите им с църковната благодат, чийто извор е самият Христос.

Църквата е начин на живот, тя не търси интерес, нито благодарност за грижите си, и именно тази безкористност и всеотдаденост на църковните служители е неразбираема за държавните мъже. Държавата не разбира мотивите на Църквата, но е имало случаи, в които държавата е опитвала да наподобява и копира Църквата и църковния ред.

Нека си спомним времето на комунизма, защото тогава държавата започна да дублира църковната структура и порядък, без въобще да се опитва да проникне до същността им. При комунизма ние в църквата си имахме икони, държавниците имаха от своя страна иконоподобни, огромни портрети; ние в църковната общност имахме кандила, държавните лидери си имаха вечен огън; ние имахме Светото писание, те – своите аксиоматични идеологически книги; ние имахме свети мощи, те – мавзолеи; ние правехме литийни шествия, те организираха манифестации… Разликата между тях и нас обаче беше, че нашето единоначално църковно тяло се воглавява от Бог, а тяхното единоначално държавно-икономическо тяло се оглавяваше от човек, от обикновен смъртен.

Днес тях – комунистите – ги няма, но Православната Църква съществува, както е съществувала и преди векове. Държавата се променя, неизменно при нея остава само неразбирането към Църквата, която служи и ще служи Господу и ще помага на хората.

Пастирство и социална грижа

Преди да завърша искам още веднъж да поясня, че пастирството като основна социална изява на Църквата коренно се отличава от държавно-социалната грижа. Разликите между двете са дотолкова фундаментални, доколкото фундаментални са разликите между църквата и държавата.

Нека разгледаме един прост пример.

Какво разбира държавата под социално слаб човек? За държавата това е човек с ниски доходи, без медицинска осигуровка, безработен и без изгледи за нова работа.

Какво обаче разбира Църквата под социално слаб човек? Тя разбира под този израз човек, който е извън общността, извън благодатната църковна общност, където хората са братя помежду си и където понятието за здрав и хомогенен социум е най-удачно приложимо.

Нека помним, че в Църквата ние не сме социални работници, а пастири, душегрижовни Божи слуги! Благодаря ви!

 

Фрагменти от дискусията по доклада

Димитър Спасов, фондация „Покров Богородичен”:

Бих искал да те помоля да разкажеш малко по-подробно за своята дейност, за заниманията със затворниците и за организацията, която възникна по твоя инициатива и която има за цел религиозното и нравствено възпитание на лишените от свобода.

Протойерей Николай Георгиев:

Всичко започна преди единадесет години, когато аз и един мой събрат посетихме Софийския затвор. Там се сблъскахме с потресаваща картина: липса на всякаква взаимна търпимост, голотии по стените, никаква хигиена, никаква дисциплина и едно много ниско ниво на общуване. Тези хора, които лежат по цял ден в килиите си, нямаха никаква представа за това, що е нравствена свобода, що е чистота и свобода за душата. Единственото разбиране на затворниците за свободата се изчерпваше с тъжни погледи към света, който е от другата страна на решетките.

Тогава ние решихме, че нещо трябва да се направи по въпроса. По онова време свещениците нямаха право да служат извън храмовете, а затворниците нямаха религиозна свобода, нито право на параклис в рамките на затвора. Аз потърсих съвет от юристи, които ми казаха, че единственият начин да се заобиколи законовото ограничение е създаването на неправителствена организация с нестопанска цел, от името на която да се осъществи контакт със затворниците. Имайки предвид този съвет, ние създадохме Дружество за религиозна и обществена подкрепа за лишените от свобода.

По този начин ние се сдобихме с юридическа структура, която ни позволяваше да извършваме религиозна дейност в затворите. Вече можехме да раздаваме библии, кръстчета, можехме да проповядваме и да извършваме богослужение, да пишем писма до съответните инстанции с официални искания за помощ.

Проблем съществуваше дотолкова, доколкото организацията ни трябваше да изживее своето въцърковяване, да стане част от църковната йерархия и църковната благодат. Въцърковяването се извърши, като организацията се оглави от митрополит Дометиан. Българската православна църква ни даде благословията си, прие ни в своя йерархичен организъм и нашето дружество придоби истински християнски дух. Пастирската ни мисия сред затворниците вече имаше както юридическа, така и църковна легитимация.

По такъв начин законовите пречки бяха преодолени. Бързо се намериха и събраха доброволци измежду самите затворници, които ни подпомагаха всячески…

Тогава обаче се сблъскахме с един много сериозен и, честно казано, за мен много неочакван проблем – обществото и неговото крайно негативно отношение към затворниците и към дейността ни сред тях. Обикновените хора упорито отказваха да приемат, че затворниците имат правото да осъзнаят нравствената си свобода, че имат правото да дирят Бог и да бъдат религиозно възпитавани. Обществото просто отказва да реинтегрира, да допусне отново до себе си лишените от свобода – тези, които са прегрешили пред държавата и пред Бога, макар че след това горчиво и скъпо са платили за вината си. Българското общество все още не е достигнало такава степен на зрялост, на социално съзнание, която да му позволи да се отнася човешки и равностойно и към тези, които по един или друг начин са нарушили обществения морал, а след това са се опитали да се реабилитират. В това отношение църквата трябва да окаже своето влияние, да изпълни пастирската си роля.

Въпрос от публиката:

Отец Николай, Вашата дейност наистина е забележителна и заслужава безспорно цялото ни уважение. Имам информация, че в чужбина съществуват подобни организации, които защитават правата на затворниците. Вашето дружество поддържа ли връзка и развива ли взаимоотношения с някои от тези организации? Вторият ми въпрос се отнася към съществуващите в страната протестантски съюзи със сектантски характер, които са финансови дружества с религиозно лице, целящи единствено икономическа изгода. Какво е Вашето отношение към тези псевдоцърковни организации?

Протойерей Николай Георгиев:

Наистина в международното пространство съществуват доста юридически образувания, чиято дейност е насочена към лишените от свобода и към защитата на техните права. Нашето дружество знае за по-големите и по-сериозни организации с такава дейност, но ние същевременно коренно се различаваме от тях. От една страна нашето дружество е при-църковна общност, а от друга страна ние сме изцяло с православен характер. В устава на нашето дружество изрично е посочено, че нашата дейност е насочена към православните хора, към тяхното духовно съзнание. Тези две обстоятелства до голяма степен ни правят уникални. Разбира се, ние по никакъв начин не изключваме възможности за сътрудничество, но само дотолкова, доколкото не сме заплашени от обезличаване. Същността, духовната субстанция на нашата организация трябва да се пази чиста, защото е постигната с много труд и жертви.

Що се отнася до отношението ми към протестантските организации, то в този случай, първо трябва да се направи едно разграничение между истинската протестантска църква и тези организации, стоящи в сектантското пространство. Аз се радвам, че времето на войнстващия протестантизъм поотмина, защото преди десетина години бе просто нетърпимо как пастори-самозванци крещяха „Алилуя!” пред огромни тълпи и събираха пари. Тази вербална агресивност е несъвместима с църковните принципи и особено с православните църковни принципи. Много такива измислени пастори са се опитвали да държат проповеди в затворите, но по закон съществува следното условие: Ако примерно един адвентист от Седмия ден иска да извършва мисионерска дейност в затвора, то сред затворниците задължително трябва да има такива, които да изповядват адвентистката идея от Седмия ден. Един протестантски пастор не може и не е редно да извършва проповед пред православните затворници, както, разбира се, един православен свещеник не може да служи пред изповядващи протестантизма.

Комерсиализираната религиозност е нещо много пошло, нещо много чуждо на православната съзерцателна природа. Аз категорично заявявам, че ние се дистанцираме от всякаква агресия и вербалност в дейността си. Нашата дейност е пастирска и носи изцяло чистия дух на Православието.